Стиховете не научих как се пишат..
То с гледане - ще драсна някое клише.
Когато имам кладенец от черни мисли - 
изгребвам го! И ето - много редове.
Душата ми - измамна поетеса - 
дърпа ме по пътя тъй трънлив - 
риданието в рими тук да вместя
и накрая да и туря край щастлив..
Мислех си да пробвам с макрамета,
но ловкост в пръстите си не открих.
Да шия гоблени или да хвана плетки?
Не мога! Приемете отказа ми най-учтив!
Предпочитам с цвят на залез слънце
да декорирам мислите, които ме морят.
Да ги удавя в черното на океанско дъно,
после в златна лава да ги претопя.
Накрая да изстискам капки свежест
от зелени сенки на планински езера..
Да смеся всичко с топлина и нежност
и в синевата на небето да се преродя в дъга...

невероятно добро!